с тебешир
върху черния ми асфалт-

светлите черти на бъдеще
завършват тъмен силует
на минало
с неизбежното
трошащо настояще...

"неизбежното
трошащо настояще..."

Издигане…

Със устни тебеширени целунах,
тъгата ми изхвърлена през рамо.
Дали Да бъда тихо се вълнувах
във центъра на времето поспряло.

Загледах се във миналите стъпки
и пак докоснах старите си клетви,
побиха ме неистовите тръпки,
на куп мечти заключени във клетки.

Прегърнах настоящата си същност,
разбрах, че силата от мен извира,
написах на дланта си просто „Мъдрост“,
а после продължих да се издигам.

07.08.2019г.
Елица